Виртуални страни, подписали Договора INF-2 том. един
Серийни ирански маневрени ракети Soumar в производствена база.
Изглежда, че в момента няма надежда за започване на преговори за нов договор, забраняващ използването на наземни ракети с обсег 500÷5500 км. Въпреки това, ако такъв договор трябваше да бъде сключен, много повече държави ще трябва да го подпишат, отколкото бяха ратифицирани през 1988 г. от „Споразумението за пълно премахване на ядрените сили със среден обсег“, известно като INF/INF договор. По онова време това бяха САЩ и Съветският съюз. Такива ракети в момента притежават: Китайската народна република, Корейската народнодемократична република, Република Индия, Ислямска република Пакистан, Ислямска република Иран, Израел, Република Корея, Кралство Саудитска Арабия Арабия... което потенциално би било забранено от такъв договор.
Политиката за закупуване на оръжия за иранските въоръжени сили е доста необичайна. Тази страна, износител на огромни количества суров петрол (през 2018 г., нейният седми по големина производител в света), теоретично може да си позволи да закупи най-модерните оръжия, както могат и други страни в Персийския залив, а в близкото минало за например Либия и Венецуела. Освен това Иран се нуждае от силна армия, защото е в конфликт със Саудитска Арабия от десетилетия, използва много агресивна реторика срещу Израел и самият той е обект на също толкова агресивни изявления от страна на САЩ.
Междувременно Иран купува относително малко оръжия от чужбина. След като поръча голям брой сравнително прости оръжия от Русия и Китай в началото на 90-те години, очевидно за да компенсира огромните загуби на оборудване, понесени във войната с Ирак, Ислямската република сведе покупките до минимум. Неочаквана инжекция на доста модерна авиационна технология беше полета на няколко десетки иракски самолета до Иран по време на Пустинна буря през 1991 г. В бъдеще оборудването се закупува основно за части за противовъздушна отбрана. Това бяха: съветските системи S-200VE, руските Tori-M1 и накрая S-300PMU-2 и няколко радарни станции. Те обаче бяха закупени по-малко от необходимото, например за защита на най-важните индустриални центрове и военни съоръжения. Направени са инвестиции и в китайски противокорабни ракети и няколко вида малки ракетни катери.
Вместо върху вноса, Иран се фокусира върху независимостта, т.е. върху разработването и производството на собствени оръжия. Първите стъпки в тази посока са направени през 70-те години от шах Мохамед Реза Пахлави, най-далновидният владетел на съвременен Иран. Индустриализацията на страната, социалният прогрес и секуларизацията обаче нямат социална подкрепа, което се доказва от Ислямската революция от 1979 г., след която повечето от постиженията на шаха са пропилени. Това също затрудни създаването на военна индустрия. От друга страна, в резултат на революцията, в допълнение към въоръжените сили, се появи нов вътрешен комисар за такава работа - Ислямската революционна гвардия, pasdarans. Това формирование се разви като своеобразен противовес на политически нестабилните въоръжени сили, но бързо се утвърди и разрасна до размерите на паралелни сили със собствена авиация, флот и ракетни сили.
За страна, която нямаше традиции в областта на разработването на модерни оръжия, а освен това нейната научна и промишлена база е доста слаба, правилният избор на приоритети и концентрацията на най-добрите сили върху тях са от голямо значение, т. най-добре квалифициран персонал и ресурси под формата на лабораторна и производствена база.
При проектирането и производството на крилати ракети (известни още като крилати ракети) две области са критични - системите за задвижване и устройствата за управление. Планерът може да бъде базиран на класически авиационни решения, а бойната глава може да бъде дори голямокалибрен артилерийски снаряд или авиобомба. От друга страна, липсата на модерен двигател обуславя малък обсег на действие и ниска надеждност на ракетата, а недостъпността на прецизното управление води до много ниска точност и невъзможност за използване на сложна траектория на полета, което затруднява откриването и прехванете ракетата.
Що се отнася до апарата за управление, в случай на крилати ракети е възможно да се използват решения от друго оборудване. Иран се съсредоточи върху безпилотните летателни апарати преди много години, вариращи от малки тактически превозни средства до безпилотни летателни апарати с голям обсег. Първоначално това бяха доста примитивни структури, но те постепенно и търпеливо ги подобриха. За целта са използвани решения, копирани от подобни чужди машини. Иранските "търговци" купуваха цивилни дронове навсякъде, където могат, включително и в Израел. Беше разпореден и истински лов за останките от този тип техника, намерени на територията, контролирана от проирански формирования в Сирия, Ливан, Ирак, Йемен... Някои от превозните средства заминаха направо за Иран, т.к. преди всичко Съединените щати, но вероятно и Израел, изпращаха разузнавателни дронове сравнително често и дълбоко над територията на Ислямската република. Някои се разбиха, други бяха свалени от системи за ПВО. Едно от най-зрелищните "изпускания" беше секретният досега американски Lockheed Martin RQ-170 Sentinel, който почти невредим попадна в ръцете на пасдарците през декември 2011 г. В допълнение към пълното копиране на безпилотни летателни апарати и използването на копирани решения в собствените си разработки, иранците със сигурност могат да използват редица техни компоненти в конструкцията на крилати ракети. Вероятно най-важното беше кормилното устройство. Възможно е както дистанционно управление, така и инерционно управление с помощта на сигнали от сателитни навигационни приемници. Важни бяха и системите за жироскопична стабилизация, оборудването за автопилот и др.
Снаряди "Насе" (в камуфлаж) и мишени "Насър".
В областта на двигателите за крилати ракети ситуацията е по-сложна. Докато леките ракети могат да използват търговски системи за задвижване, дори бутални двигатели, съвременните ракети изискват определени конструкции на двигатели. Опитът в проектирането на ракетни двигатели, които обикновено осигуряват висока тяга, но са с кратък живот и са отлични за насочване на ракета към обикновено балистична траектория с ниска производителност, не е много полезен. Крилатата ракета, от друга страна, е подобна на самолет - тя се движи по равна траектория с помощта на повдигане на крилото, а скоростта й трябва да се поддържа от непрекъснатата работа на двигателя. Такъв двигател трябва да е малък, лек и икономичен. Турбореактивните двигатели са оптимални за ракети с голям обсег, докато турбореактивните двигатели са по-подходящи за високоскоростни ракети с по-малък обсег. Иранските дизайнери нямаха опит в тази област, което означава, че трябваше да потърсят помощ в чужбина.
За иранската програма за крилати ракети би било много полезно да получи достъп до чужди структури за една или друга цел. Известно е, че иранското разузнаване е било много активно в Ирак след края на Пустинна буря и почти сигурно е заловило останките от свалените ракети Tomahawk. Очевидно няколко от тези ракети са се "загубили" по време на първата атака и са се разбили на иранска територия. Четвърт век по-късно най-малко една от ракетите "Калибър-НК", изстреляни от руски кораби в Каспийско море на 7 октомври 2015 г. срещу цели в Сирия, се разби и падна на иранска територия.
